Днес минах покрай бащиния ми дом... Не бях минавал като че ли от хилядолетия... Миналото ме заливаше по най-приятния начин. Спомнях си детските години, небрежната радост на едно дете. Колко ни беше тогава? Стигаха ни две пръчки и няколко шишарки и веднага се почваше война... Бях изгубил тази невинност. Нямаше как да си я върна... От това ме болеше. Болеше много... Бях изгубил приятелите си, съседите вече не ме познаваха. Бяха свикнали да гледат усмихнатото момченце с дългата коса. А днес аз бях мрачен, брадясал, с обръсната глава и между устните ми седеше цигара от най-тежките... И не беше само това. Бях си тръгнал по най-лошия възможен начин. Не оценявах какво имах. Скарах се с всички. Не казах и едно "сбогом" преди да напусна не само домът си, ами и страната си. Само че не смеех да се оплача. А и не исках. Заслужавам всичко, което получавам. На път съм да се отърва веднъж за винаги от това бреме. Но до тогава има много време. И седях, гледах къщата в която умря както семейството ми, така и аз. Валеше. Беше студено. Поседях, забелязах, че идват нови хора. Непознати за мен. Отдръпнах се, простих се с къщата, улицата и двора. Помолих за прошка, но в същото време ми стана толкова неудобно, че дори не можах да я измърморя под носа ми. Тръгнах си сякаш цялото ми детство бе нищо. И то всъщност е нищо днес. Един край. Едно мъничко петно в историята, която ще помня само аз. Дано някога отново успея да намеря покоя, в който бях, когато още се наричахме "деца".